Желаещи

Този блог бе създаден за да събере хора, които харесват проза и поезия, но отдавна в него не е писано. Ако имате желание за развитието му и имате профил във wordpress оставете съобщение и ще ви добавя към този блог. Така ще имате възможност да добавяте ваши произведения или чужди стига да са на Български език.

Благодаря

Едва сега

Едва сега разбирам
как бавно остарявам
и всяка нова зима
с тъга си подарявам.

Домът ми става тесен.
Светът не е за двама
и търся зад вратата
все някаква измама.

Опитвам се да бъда
и весел, и разумен,
а нещо все не стига
и се оглеждам гузен.

Обиждаха ме много,
но длъжен не оставах
и затова отскоро
разбрах, че остарявам.

Забравям телефони
и все по-рядко търся,
но я някоя кабина
навярно ще осъмна.

За пет стотинки кой ли
ще поговори с мене –
за вчерашни тревоги
и за дъждовно време.

Михаил Белчев

Пътувам… Не, не сънувам.
Вървя по пътеката своя,
която откри ми завоя.

Протягам ръка да достигна
времето дето намигна,
показа ми пътя нататък…

Не бързам ли? –
Той е толкова кратък!

Из стихосбирката „Дъжд в очите“

Пътуването в себе си

Извън себе си не чакай да намериш
това, което вътре в тебе не си търсил никога.
Не е по-красиво слънцето на други места,
колкото и далечни да са,
това, което е важно, е светлината, даваща живот на очите ти.
Не изморявай дните си
в обикалянето на страни да търсиш други светове.
Не се бави да започнеш пътуването навътре в себе си,
да не стане така, че скоро да бъде късно:
не си тъй близо до себе си, колкото си мислиш,
нито е толкова времето, с което още разполагаш,
за да се откриеш и да се завоюваш.

Анхел Гинда

От испански: Рада Панчовска

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Петя Дубарова

И утре е ден

Пак говорим с теб по телефона.
Тази нощ за мен той е икона.
Този път ще чуеш истини,
скрити в първата ми изповед.

Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в дъжда да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?

Но сънен глас отегчен
идва чужд и далечен.
И уморен казвам: „Лека нощ!“
И утре е ден.

Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в дъжда да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?

Но глух сигнал отдалеч
идва тих чужд и безплътен.
И уморен казвам: „Лека нощ!“
И утре е ден.

© Михаил Белчев

Йовко Ламбрев – Онази, която …

Красива е…
Красива е днес вечерта
на дъното на уморената ми чаша.
Aлкохолно струи мисълта
за любовта, нарочено наша.
Започва танц в потни ритми
онази, която е винаги с мен,
онази, която мразя във рими,
самотата на всеки мой ден.
Страх ме е, убива ме бавно
времето – предаденото и предалото,
боя се от пътя към своята стая –
по пътя си ще срещна огледалото…
на истината. Ще видя… до мен…
онази, която е винаги с мен…
онази, която е винаги…
онази, която…
онази…

Previous Older Entries