Едва сега разбирам
как бавно остарявам
и всяка нова зима
с тъга си подарявам.

Домът ми става тесен.
Светът не е за двама
и търся зад вратата
все някаква измама.

Опитвам се да бъда
и весел, и разумен,
а нещо все не стига
и се оглеждам гузен.

Обиждаха ме много,
но длъжен не оставах
и затова отскоро
разбрах, че остарявам.

Забравям телефони
и все по-рядко търся,
но я някоя кабина
навярно ще осъмна.

За пет стотинки кой ли
ще поговори с мене -
за вчерашни тревоги
и за дъждовно време.

Михаил Белчев

Пътувам… Не, не сънувам.
Вървя по пътеката своя,
която откри ми завоя.

Протягам ръка да достигна
времето дето намигна,
показа ми пътя нататък…

Не бързам ли? –
Той е толкова кратък!

Из стихосбирката „Дъжд в очите“

Извън себе си не чакай да намериш
това, което вътре в тебе не си търсил никога.
Не е по-красиво слънцето на други места,
колкото и далечни да са,
това, което е важно, е светлината, даваща живот на очите ти.
Не изморявай дните си
в обикалянето на страни да търсиш други светове.
Не се бави да започнеш пътуването навътре в себе си,
да не стане така, че скоро да бъде късно:
не си тъй близо до себе си, колкото си мислиш,
нито е толкова времето, с което още разполагаш,
за да се откриеш и да се завоюваш.

Анхел Гинда

От испански: Рада Панчовска

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Петя Дубарова

Пак говорим с теб по телефона.
Тази нощ за мен той е икона.
Този път ще чуеш истини,
скрити в първата ми изповед.

Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в дъжда да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?

Но сънен глас отегчен
идва чужд и далечен.
И уморен казвам: „Лека нощ!“
И утре е ден.

Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в дъжда да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?

Но глух сигнал отдалеч
идва тих чужд и безплътен.
И уморен казвам: „Лека нощ!“
И утре е ден.

© Михаил Белчев

Разумният човек не доверява нищо никому;
Тъй ясно е защо измамните любовници
са толкоз много днес. Не зарад тях ли
ни карат дамите напусто да въздишаме,
а никога лъжци не сме били и ги обичаме.
Съкровище е тяхната любов,
и няма тя цена, щом от сърце е дадена.
Знай, верността се щедро награждава
със бисерите на любовта безценни.

Ниверне „Трубадур Гийом дьо ла Тур“

Отиват си, отиват си бащите ни
и майките – с повехнали сърца.
И неусетно ставаме родители -
преди да сме били докрай деца.
Отвличат дълбеите на пороите
къпинов цвят от ласкави очи.
И в яловата почва на усоите
под розов пламък шипков храст личи.
И с някаква библейска доверчивост
земята ни възвръща цял живот:
омразата им – тръните по нивите,
усмивката им – самодивски плод…
Отиват си, отиват си бащите ни,
а още си измисляме слънца.
А вече сме умислени родители,
преди да сме били докрай деца.
Така – от мъчни пътища преситени,
откриваме в покоя на нощта,
че там, където капели сълзите им,
най-упорити цветове пламтят

Борис Вулжев из „Открехната виделина“

Странен свят – страх и устни.
Животът-
хербарийно зелено.
И само ангелите сини
зоват
с тръби от злато …
Но е рано …
Рано?
Рано е! …
Все още – недостатъчно сам,
недостатъчно ничий,
недостатъчно никой,
в този
свят.

Размиват дъждове пръстта ръждива
и гланцът от приятелства добри
се рони върху пропастите диви.
И всеотдайността едва гори.
Ранени от ласкателства и завист,
от лековерни устни на жени,
тревогите се сгушиха на завет.
И никой в нищичко не ни вини.
Какво спокойствие! Почти убого.
Заупокойно. Лепкаво почти.
Остава само да запалиш огън
над сухи съчки… Кой ще ни прости?
Не, няма прошка. Стенат ветровете
и доизпилват всеки остър ръб.
И смесват се в падения и клетви
човешка радост с нечовешка скръб.
И думи неизречени. И срещи
с неверието и със верността.
Променяме се… Ала има нещо…
И то ни връща пак в реалността.

Борис Вулжев – из „Открехната виделина“