Отиват си, отиват си бащите ни
и майките – с повехнали сърца.
И неусетно ставаме родители -
преди да сме били докрай деца.
Отвличат дълбеите на пороите
къпинов цвят от ласкави очи.
И в яловата почва на усоите
под розов пламък шипков храст личи.
И с някаква библейска доверчивост
земята ни възвръща цял живот:
омразата им – тръните по нивите,
усмивката им – самодивски плод…
Отиват си, отиват си бащите ни,
а още си измисляме слънца.
А вече сме умислени родители,
преди да сме били докрай деца.
Така – от мъчни пътища преситени,
откриваме в покоя на нощта,
че там, където капели сълзите им,
най-упорити цветове пламтят
Борис Вулжев из „Открехната виделина“
