Едва сега октомври 25, 2008

Едва сега разбирам
как бавно остарявам
и всяка нова зима
с тъга си подарявам.

Домът ми става тесен.
Светът не е за двама
и търся зад вратата
все някаква измама.

Опитвам се да бъда
и весел, и разумен,
а нещо все не стига
и се оглеждам гузен.

Обиждаха ме много,
но длъжен не оставах
и затова отскоро
разбрах, че остарявам.

Забравям телефони
и все по-рядко търся,
но я някоя кабина
навярно ще осъмна.

За пет стотинки кой ли
ще поговори с мене -
за вчерашни тревоги
и за дъждовно време.

Михаил Белчев

октомври 5, 2008

Пътувам… Не, не сънувам.
Вървя по пътеката своя,
която откри ми завоя.

Протягам ръка да достигна
времето дето намигна,
показа ми пътя нататък…

Не бързам ли? –
Той е толкова кратък!

Из стихосбирката „Дъжд в очите“

Пътуването в себе си септември 21, 2008

Извън себе си не чакай да намериш
това, което вътре в тебе не си търсил никога.
Не е по-красиво слънцето на други места,
колкото и далечни да са,
това, което е важно, е светлината, даваща живот на очите ти.
Не изморявай дните си
в обикалянето на страни да търсиш други светове.
Не се бави да започнеш пътуването навътре в себе си,
да не стане така, че скоро да бъде късно:
не си тъй близо до себе си, колкото си мислиш,
нито е толкова времето, с което още разполагаш,
за да се откриеш и да се завоюваш.

Анхел Гинда

От испански: Рада Панчовска

Аз и морето септември 17, 2008

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Петя Дубарова

И утре е ден септември 7, 2008

Пак говорим с теб по телефона.
Тази нощ за мен той е икона.
Този път ще чуеш истини,
скрити в първата ми изповед.

Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в дъжда да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?

Но сънен глас отегчен
идва чужд и далечен.
И уморен казвам: „Лека нощ!“
И утре е ден.

Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в дъжда да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?

Но глух сигнал отдалеч
идва тих чужд и безплътен.
И уморен казвам: „Лека нощ!“
И утре е ден.

© Михаил Белчев

Йовко Ламбрев – Онази, която … август 31, 2008

Красива е…
Красива е днес вечерта
на дъното на уморената ми чаша.
Aлкохолно струи мисълта
за любовта, нарочено наша.
Започва танц в потни ритми
онази, която е винаги с мен,
онази, която мразя във рими,
самотата на всеки мой ден.
Страх ме е, убива ме бавно
времето – предаденото и предалото,
боя се от пътя към своята стая -
по пътя си ще срещна огледалото…
на истината. Ще видя… до мен…
онази, която е винаги с мен…
онази, която е винаги…
онази, която…
онази…

2 януари 1996
Пловдив

— август 26, 2008

Разумният човек не доверява нищо никому;
Тъй ясно е защо измамните любовници
са толкоз много днес. Не зарад тях ли
ни карат дамите напусто да въздишаме,
а никога лъжци не сме били и ги обичаме.
Съкровище е тяхната любов,
и няма тя цена, щом от сърце е дадена.
Знай, верността се щедро награждава
със бисерите на любовта безценни.

Ниверне „Трубадур Гийом дьо ла Тур“

Бащите ни август 24, 2008

Отиват си, отиват си бащите ни
и майките – с повехнали сърца.
И неусетно ставаме родители -
преди да сме били докрай деца.
Отвличат дълбеите на пороите
къпинов цвят от ласкави очи.
И в яловата почва на усоите
под розов пламък шипков храст личи.
И с някаква библейска доверчивост
земята ни възвръща цял живот:
омразата им – тръните по нивите,
усмивката им – самодивски плод…
Отиват си, отиват си бащите ни,
а още си измисляме слънца.
А вече сме умислени родители,
преди да сме били докрай деца.
Така – от мъчни пътища преситени,
откриваме в покоя на нощта,
че там, където капели сълзите им,
най-упорити цветове пламтят

Борис Вулжев из „Открехната виделина“

Тильо Тилев – Самота ІІІ август 23, 2008

Странен свят – страх и устни.
Животът-
хербарийно зелено.
И само ангелите сини
зоват
с тръби от злато …
Но е рано …
Рано?
Рано е! …
Все още – недостатъчно сам,
недостатъчно ничий,
недостатъчно никой,
в този
свят.

И няма прошка август 23, 2008

Размиват дъждове пръстта ръждива
и гланцът от приятелства добри
се рони върху пропастите диви.
И всеотдайността едва гори.
Ранени от ласкателства и завист,
от лековерни устни на жени,
тревогите се сгушиха на завет.
И никой в нищичко не ни вини.
Какво спокойствие! Почти убого.
Заупокойно. Лепкаво почти.
Остава само да запалиш огън
над сухи съчки… Кой ще ни прости?
Не, няма прошка. Стенат ветровете
и доизпилват всеки остър ръб.
И смесват се в падения и клетви
човешка радост с нечовешка скръб.
И думи неизречени. И срещи
с неверието и със верността.
Променяме се… Ала има нещо…
И то ни връща пак в реалността.

Борис Вулжев – из „Открехната виделина“